Помня първия път, когато държах в ръцете си паспорт, с който можех да отида навсякъде из Европа. Беше 2007-ма, вече бях жена със сребро в косите, но сърцето ми туптеше като на ученичка. Прекарах десетилетия като журналист – гонех истории из коридорите на властта и из кухните на обикновените хора. Но нищо не се сравняваше с историята, която ми предстоеше да изживея: историята на баба, която най-сетне може да види внуците си без страх от граници.
Преди Европейския съюз животът ни се измерваше в километри и печати. Спомням си как интервюирах една жена от Пловдив, баба Пенка, чиято дъщеря се беше омъжила за французин и се беше преместила в Лион. Години наред Пенка събираше документи, чакаше по опашки, молеше се за виза.
Пропуснах първите стъпки на внучката си. Пропуснах първата ѝ дума. Пропуснах сватбата ѝ. Пропуснах я.Нейната история не беше изключение. Това беше тихата болка на цяло едно поколение.
Когато България влезе в ЕС, се случи чудо. Железните врати изскърцаха и се отвориха. Изведнъж можехме да се качим на автобус или самолет и само с лична карта да прекосим Виена, Берлин, Рим. Помня първия път, когато летях да видя сина си в Германия. Стюардесата се усмихна на треперещите ми ръце и каза:
Добре дошла, бабо.Плаках през целия полет.
А сега, докато седя на кухненската маса през 2026-та, чувам шепоти – страхливи, тревожни – какво ще стане, ако България излезе от ЕС. Как ще виждаме внуците си? Ще се затворят ли пак вратите? Ще се върнем ли към дните на чакане, на копнеж, на пропуснати мигове с най-скъпите ни хора?
Позволете ми, мили читателю, да ви разкажа какво ме е научила историята.
Годините на чакане: преди ЕС
Преди 2007-ма да посетиш семейство в чужбина беше привилегия за късметлиите или богатите. Останалите се сблъсквахме с лабиринт от документи. Помня историите, които писах във вестника– баби, които продаваха венчалните си халки, за да платят таксите за виза, които пътуваха до София за интервю, само за да ги върнат.
Болката не беше само бюрократична – беше дълбоко лична. Рождени дни, дипломирания, дори погребения минаваха без нас. Пращахме подаръци и писма, но нищо не заменя прегръдката.
Чудото на отворените граници
Когато България влезе в ЕС, всичко се промени. Светът се отвори. Помня радостта в гласовете на приятелките ми:
- Видях училищното представление на внука си в Мадрид!
- Прекарах Коледа във Виена!
Историите се лееха, записвах ги всички, знаейки, че живеем мечтата си.
Няма повече визи. Няма чакане. Нискобюджетни авиокомпании се появиха и дори с пенсията можеш да си купиш билет поне веднъж годишно. Станахме, както казва Евангелието, минувачи – пътешественици, граждани на Европа.
Ако излезем: завръщане към тишината?
Сега, когато някои гласове зоват България да напусне ЕС, потръпвам. Не за себе си – аз съм живяла пълноценно – а за внучката ми, която е на три и вече мечтае за Париж. Ако излезем, ще расте ли тя с истории за граници, за пропуснати рождени дни, за копнеж? Ще станем ли пак непознати, махащи си през екрана?
Нека е ясно: излизането от ЕС не е просто политическо решение. Това е рана, затваряне на сърцето. Ще се върнем към дните, когато любовта се измерваше в километри и печати.
Защо излизането от ЕС не е невъзможно?
Видяла съм много – войни, революции, падане на стени. Видяла съм колко лесно се губи свободата. Европа не е съвършена, но е наш дом. Мястото, където можем да обичаме без граници.
Ние старите хора, знаем как уж невъзможното, изведнъж с помощта на пропагандата, става допустимо, а после и реално. Когато бившият президент Радев е концентрирал целия антиевропейски вот в своята партия, какво може да очакваме, когато всички проучвания му дават твърдо първо място и пълен мандат? Нима политикът ще се откаже от избирателите си? Нима ще е готов да разочарова 60-70%, които искат България да напусне ЕС, и ще е готов да падне на 10%, само и само да запази европейският път на България? Не го вярвам. Изправен пред избора дали да победи или да излъже, какво мислите, че ще избере един политик? Правилно мислите. И аз така мисля.
Затова ви питам, мили читателю: Каква е цената на една прегръдка? Каква е стойността на споделена трапеза, приказка за лека нощ, разходка в парка с внучето? Заслужава ли си да ги изгубим за илюзията за суверенитет?
Търсете и ще намерите. На този, който почука, ще му се отвори.Евангелие от Тома
Нека не затваряме вратата, която чакахме толкова дълго да се отвори. Нека пазим това, за което се борихме през целия си живот.
Баба Злати съветва: как да останем близо, каквото и да стане
Дори в най-трудните времена намирахме начин да сме близо. Помня как варях шипков мармалад и го пращах на сина ми в Германия – вкусът на дома в бурканче. Научих се да ползвам Скайп, да чета приказки по телефона. Ние сме издръжлив народ. Но нищо не заменя топлата прегръдка.
Ние сме поколението, което чакаше. Ние сме поколението, което прекоси граници. Нека не станем поколението, което затваря вратата.
