Няма „бивши“ журналисти, мили мои. Това е като с учителството и лекарството – веднъж влезе ли ти в кръвта, не излиза. И затова, като чух за поредицата публични дискусии по теми, които директно ни засягат – пенсии, здраве, доходи, справедливост, направо ме засърбяха ръцете. Седнах и си казах: това трябва да се разкаже човешки – за нашите хора.
Защото ние не живеем в прессъобщения.
Ние живеем между аптеката и пощата.
Пенсиите – когато „линията на бедност“ не е абстракция, а реалност
На една от дискусиите Асен Василев каза нещо, което за нас не е новина, но рядко се чува толкова ясно:
„Пенсионерите, които са изпълнили изискванията за стаж и възраст, не трябва да получават пенсии под линията на бедност.“
Това изречение трябва да стои рамкирано във всяко министерство.
Защото пенсията не е милостиня. Тя е отложен труд. Платен с години, с гръбнак, със здраве, с лишения.
А каква е реалността?
– Индексации, които инфлацията изяжда за месеци.
– Добавки „на парче“, дето идват и си отиват.
– Хора, работили 40 години, които пак броят стотинките.
В дискусиите поне се чу разумът, че:
„Промените в пенсионната система трябва да се правят постепенно и с обществено съгласие.“
И слава Богу. Защото ние помним как изглеждат „реформи“, правени набързо – винаги някой друг плаща сметката. Обикновено ние.

Здравеопазването – системата има пари, пациентът няма
Най-болезнената тема, без съмнение, е здравето.
И тук думите бяха тежки, но честни:
„Ако не решим истинските проблеми, никога няма да имаме нормална система на здравеопазване.“
Истината е проста и жестока: пари в системата има, но пациентът пак доплаща – за консумативи, за „избор на екип“, за лекарства. И най-много доплаща именно пенсионерът.
В дискусиите с участие на експерти от повечето области и Продължаваме Промяната беше посочено още нещо тревожно:
„България е с най-висок процент доплащане от пациентите в Европейския съюз.“
Е, как да не е така, когато за нас „профилактика“ често значи:
ще го мисля другия месец, ако останат пари.
Сестри няма, лекари остаряват, болниците са пълни
Чу се и нещо, което направо боде ушите:
„Половината места за медицински сестри са незаети, а другата половина е със средна възраст над 55 години.“
С други думи – системата се крепи на изнемогващи хора.
А без сестра няма грижа. Колкото и модерна апаратура да купим.
И докато младите кадри бягат, пациентите се въртят между болници, защото:
„В България има повече от достатъчно болнични легла, но твърде много ненужни хоспитализации.“
Лекуваме последствията. Превенцията я споменаваме само по конференции.
Най-страшната статистика – ракът и пропуснатото време
Като човек на възраст, загубил много близки от най-коварната болест, това ме удари най-силно:
„България е единствената държава в ЕС, в която смъртността от ракови заболявания се увеличава.“
Това не е съдба. Това е липса на навременни прегледи, липса на истински скрининг, липса на държавна организация.
А за пенсионера времето не е безкрайно.

Защо справедливостта не е далечна тема
Някой ще каже: „Какво общо има правосъдието с пенсиите и здравето?“
Има. Огромно.
„Когато няма гаранции за справедливост, няма доверие в държавата.“
А когато няма доверие – изтичат пари, изтичат системи, изтича бъдеще. И накрая ни казват, че „няма ресурс“.
Но ресурсът първо изчезва от несправедливостта.
Баба Злати ще го каже просто
В тези дискусии на ПП аз чух не лозунги, а диагнози.
Чух болките, които ние живеем всеки ден.
Дали ще има лечение – предстои да видим.
Но първата крачка винаги е да се каже истината на глас.
И затова няма „бивши“ журналисти.
И затова, като ме засърбяха ръцете, седнах и написах това.
За да знаете.
За да помните.
И да питате винаги: кога, как и за кого ще стане по-добре. Защото идват избори и пак всички ще искат да ни баламосат, ама ние вече сме се парили и знаем кой само обещава и кой наистина се грижи за достойните ни старини.