През цялата си журналистическа кариера съм писала за политици и поп звезди, за възхода и падението на империи, за вкуса на домашната туршия и болката от загубата на любим човек от рак. Но нищо не ми се е струвало толкова важно, колкото въпросът, който си задавам днес:
Ами ако, вместо да харчим данъците си за охраната на хора, които се страхуват от собствения си народ, инвестираме в бъдещето на внуците си? Ами ако, вместо да харчим данъците си за охраната на хора като Пеевски и Борисов, инвестираме тези 2 милиона евро годишно да строим детски градини — истински, топли, слънчеви места, където следващото поколение може да расте, да играе и да мечтае?
Цената на едно детство
В последните години цената за построяване на малка детска градина в България — такава, която да приеме 50 до 100 деца — варира между 1 и 2 милиона евро. В София модерна осемгрупова градина за 200 деца може да струва до 2.5 милиона. Но в малко селце в Северозапада уютна двугрупова сграда за 50 малчугани бе завършена за под 1 милион. Понякога, с внимателно планиране и малко местна изобретателност, за 2 милиона могат да се построят дори 4-5 малки детски градини в малък град.
Представете си: всяка година, с парите, които днес харчим за личната охрана на политици, бихме могли да отворим вратите на чисто нова детска градина. Да дадем на десетки — понякога стотици — деца място, където да принадлежат, да учат, да са в безопасност. Да дадем на родителите им свободата да работят, да градят, да останат в България, вместо да заминат в чужбина.
Докато преглеждам обществените поръчки и новинарските публикации, ме поразява тихият героизъм на кметове и учители, които се борят за всеки лев, които мечтаят за нови класни стаи и площадки. Не е само тухли и бетон. Това е надежда. Когато се открие нова градина, цялото село оживява.
Спомням си интервю с баба от малко градче край Видин. Тя бе отгледала внуците си, докато дъщеря ѝ работеше в Испания. “Ако тук имаше детска градина, може би дъщеря ми щеше да остане. Може би внуците ми щяха да обикнат родното, а не само да мечтаят да го напуснат.”
Колко такива истории има, пръснати из страната ни като диви цветя?
Какво губим, когато избираме страха пред надеждата
Лесно е да кажем, че сигурността е важна. Разбира се, че е. Но нека си зададем честния въпрос: защо един политик, избран от народа, за да служи на народа, се страхува да ходи свободно сред народа?
Истинският държавник не се нуждае от бронирана кола. Той се нуждае от доверие. А доверието не се купува с охрана — то се изгражда с дела, с честност, с присъствие сред хората. Аденауер е ходел пеша. Де Гол е яздел метрото. Когато един политик не може да се разходи сам по улиците на България, това не е проблем на сигурността — това е диагноза за начина, по който е управлявал.
И в България сме познали болката от пропуснати възможности, от мечти, отложени заради интересите на силните. Истинското богатство на една нация не е в бронираните коли или охраняваните дворци, а в училищата, библиотеките, детските площадки.
Самата Библия ни казва: “Оставете децата да дойдат при мен и не им пречете, защото на такива е царството небесно.”
Един съвет от баба — към всички на 19 април
Аз съм жена на определена възраст, която е виждала много. Виждала съм правителства, които обещаваха всичко и не даваха нищо. Виждала съм и такива, които тихо, без шум, строяха болници и пътища и пращаха децата на училище. Знам разликата.
Затова, когато отидете да гласувате — а трябва да отидете, това е дълг не само към себе си, а към всяко дете, което ще живее в тази страна след нас — питайте се само едно нещо: Този човек ходи ли свободно сред хората, или се крие зад стъкло?
Гласувайте за онзи, който не се нуждае от охрана, защото живее честно. За онзи, чието дете ходи в същата градина като вашето внуче. За онзи, за когото 2 милиона евро са повод да се строи, а не за лично ползване.
България има нужда от млади, образовани и смели хора начело. Хора, пред които вратите се отварят, защото хората ги уважават — не защото охраната ги затваря.
Мечтата на една баба
Сега, като баба на тригодишна внучка, гледам света през нейните очи. Нейният смях е сутрешната ми молитва, въпросите ѝ — ежедневното ми предизвикателство. Искам тя да расте в България, където всяко дете има място да играе и учи, където всяко семейство може да мечтае за бъдеще тук, а не само в чужбина.
А вие, скъпи читателю — как бихте постъпили, ако можехте да решите къде да отидат нашите данъци? Бихте ли избрали бронирани коли и бодигардове за силните на деня, или детски градини за беззащитните? Бихте ли инвестирали в страха, или в надеждата?
Нека помним: всеки лев, който харчим, е семе, което посяваме.
Какво ще отгледаме за нашите внуци?
