Ако затворя очи, още чувам смеха, който ехтеше от старите дървени балкони на Созопол, смесен с крясъците на чайките и далечната музика от фестивалната сцена. Пак е август, а морето тежи от спомени — за артисти, поети и мечтатели, за аромата на пържена цаца и солта по кожата ни. Аз, Златка Димитрова, съм преживяла много лета, но никое не блести по-ярко в сърцето ми от онези, прекарани в прегръдката на Созопол през бохемските години на „Аполония“.
Помня първото си пристигане като млада журналистка — с тефтер в ръка и сърце, туптящо от вълнение. Градът беше жив с особена електричност — художници мъкнеха платна по калдъръмените улички, актьори репетираха реплики под сянката на смокинови дървета, музиканти настройваха китари на стъпалата на старите къщи. Фестивалът „Аполония“ тъкмо започваше да разцъфтява и с него Созопол се превърна в сцена за най-ярките и бунтовни български духове.
Фестивалът, който промени всичко
„Аполония“ беше повече от фестивал — беше декларация за свобода. Роден през 1984 г., в полумрака на комунизма, той събра най-добрите артисти, писатели и музиканти на България там, където правилата сякаш се разтапяха заедно със залеза. Професор Димо Димов, един от създателите, ми каза веднъж над чаша домашно вино:
Искахме да създадем място, където изкуството да диша, където хората да говорят честно, да се смеят високо и да мечтаят без страх.Проф. Димо Димов
И така и стана. Вечерите бяха изпълнени с театър и джаз, поезия и смях. Помня как седях на каменните стъпала на стария амфитеатър и слушах легендарния Георги Господинов да чете стиховете си, гласът му трепереше от емоция. Художници като Светлин Русев окачваха платната си по стените на рибарските къщи, превръщайки целия град в жива галерия. Въздухът беше наситен с вдъхновение — и с аромата на пържена риба, който се носеше отвсякъде.
Бохемските нощи и братството на изкуството
Това бяха годините, когато Созопол принадлежеше на бохемите. Бяхме млади, или поне се чувствахме млади, а светът изглеждаше безкрайно възможен. Артистите, писателите и музикантите, които всяко лято се стичаха в града, образуваха нещо като семейство — братство на творческата душа. Споделяхме всичко: идеи, хляб, разбити сърца и, разбира се, най-добрите места за цаца.
Спомням си една нощ, когато великата актриса Катя Паскалева, боса и сияеща, танцува с група студенти до зори. Някой свиреше на акордеон, друг рецитираше стихове на Блага Димитрова, а самото море сякаш ръкопляскаше.
Созопол е място, където можеш да бъдеш себе си, тук всички сме малко луди, и това е благословия.Катя Паскалева
В тези мигове научих истинския смисъл на общността. Не ни обединяваше идеология или политика, а простата радост от съзиданието и споделения вкус на свободата.
Вкусът на пържената цаца — българско лято във всяка хапка
Нито един спомен от Созопол не е пълен без вкуса на пържената цаца – цаца, както я наричаме с обич. Вечерите, след последния аплауз, се събирахме по малките капанчета край морето — ръцете ни мазни, сърцата ни леки. Рецептата винаги беше една и съща: прясна цаца, оваляна в брашно, изпържена до златисто, поднесена с лимон и студена бира. Просто, честно и безкрайно вкусно.
В тази храна има магия. Това е вкусът на детството, на смеха, на изгорели от слънцето носове и пясъчни крака. Вкусът на самата България — скромна, щедра и незабравима.
Както казва поетът Борис Христов:
Една чиния цаца струва повече от хиляда медала. Това е храната на свободните.Дори сега, когато пържа цаца за внучката си, ѝ разказвам истории за онези диви лета. Тя слуша с широко отворени очи и виждам искрата на любопитството — същата, която някога ме доведе в Созопол.
Място за всяко поколение
Созопол не е само спомен; той е жива традиция. Днес „Аполония“ продължава да събира млади и стари, артисти и мечтатели, българи и гости от цяла Европа. Градът се е променил, разбира се — повече туристи, повече хотели, повече шум. Но ако се разходите по малките улички на свечеряване, ще откриете стария дух: художник, потънал в мисли, група приятели, които споделят чиния цаца, дете, което гони чайки по брега.
Често се сещам за руските поети, които като нас търсеха свобода и вдъхновение край морето — само за да бъдат заглушени от собствената си власт. Анна Ахматова, например, пише най-красивите си стихове в изгнание, душата ѝ завинаги копнее за шума на вълните.
Няма по-голяма тъга от това да си далеч от морето.Анна Ахматова
Думите ѝ ми напомнят колко ценна е нашата свобода и колко важно е да пазим местата, където изкуството и паметта могат да разцъфтят.
Да предадем искрата нататък
На всички мои читатели — баби, дядовци и всеки, който носи морето в сърцето си — казвам: разказвайте историите си. Пържете цаца за внуците, разказвайте им за бохемските лета, за смеха, музиката, вкуса на свободата. Нека знаят, че са част от нещо красиво и трайно.
А ако някога се озовете в Созопол по време на „Аполония“, седнете на старите каменни стъпала, затворете очи и слушайте. Може би ще чуете ехото на нашия смях, носено от вятъра.
Топли въпроси:
- Кой е вашият любим спомен от българското море?
- Танцували ли сте някога боси под звездите или опитвали нещо, което ви е върнало в младостта?
- Какви истории ще разкажете на внуците си?
Съвет от мен:
Ако искате да внесете частица от Созопол у дома, изпържете цаца по стария начин. Съберете семейството, разкажете им история и нека вкусът на морето ви напомни, че всяко лято е ново начало.
Визуален източник:
- Гледайте това видео за магията на Созопол и „Аполония“
- Традиционна рецепта за пържена цаца от местен блог
- Фото галерия: Бохемски Созопол през 80-те
