Три евро килото. Написах го наум, докато стоях пред щайгата на пазара, и се усетих, че го пресмятам в лева — стар навик, който още не съм отучила. Но не цифрата ме заболя онзи ден. А миризмата. Или по-точно — липсата ѝ.
Доматът, който вече го няма
Помня едно лято в началото на кариерата ми. Бях млад репортер, пратиха ме да пиша за реколтата в едно село към Пловдивско, и главният редактор — строг човек, дето не хвалеше лесно — ми каза само: „Върни се с вкуса, не с килограмите.” Не разбрах тогава. Разбрах го чак на сергията на баба Стана, която ми отряза един домат с джобното си ножче, посоли го и ми го подаде като причастие. Ухаеше на пръст, на слънце, на нещо, което днес трудно се намира дори срещу три евро.
Онова село беше живо тогава. Помня го. Имаше стопанство, имаше хора по нивите, а вечер — как да ви кажа — имаше шум. Кооперацията не беше идеална, знам, мнозина от вас имат горчиви спомени от нея и няма да споря. Но полето се обработваше. Земята не стоеше празна и не гледаше небето.
Водата, която идваше сама
Ще ви призная нещо, което ме държи будна понякога.
Като момиче помня каналите. Тънки бетонни жлебове между лехите, по които водата вървеше сама — от язовира надолу, по нанадолнището, точно там, където беше нужна. Никой не мъкнеше маркуч, никой не се молеше за дъжд като за чудо. Водата беше уредена. Някой преди нас беше помислил и я беше насочил.
Върнах се в онзи край преди няколко години. Каналите ги нямаше. Бетонът беше изкъртен на места, обрасъл на други, а един човек — на моята възраст, със същите бръчки от слънце — ми каза нещо, което няма да забравя: „Госпожо, ние вода не чакаме вече. Ние се молим.” Не каза кой е виновен. Не го попитах. Но си помислих: когато една държава остави водата да пресъхне, скоро пресъхва и селото, а след него — и щайгата на пазара.
Ето откъде идва част от вашите три евро, мили хора. Не само от сушата. От всичко, което някога го имаше и после тихо изчезна, докато ние гледахме настрани.
И знаете ли кое ми е чудно? Стоим пред касата, гледаме бележката и роптаем срещу магазина — той бил виновен, той дерял кожата. А аз, дето съм видяла това-онова, все повече мисля, че бъркаме адреса. Магазинът е последната врата, през която минава доматът — но той е пропътувал дълъг път дотам, а по този път някой не е поправил канала, някой не е опазил границата, някой е решил, че е по-лесно да внесем, отколкото да отгледаме. Докато стигне до рафта, доматът вече носи всичките ни несвършени работи в цената си. Лесно е да се сърдим на този, когото виждаме. По-трудно — и по-честно — е да питаме къде наистина се загуби вкусът и водата. Гневът е справедлив, мили хора. Само че често хлопа на грешната врата.
Милена от съседната рубрика по-добре ще ви разбие сметката цент по цент — тя разбира от тия неща повече от мен. Аз разбирам от друго. Разбирам, че когато нещо хубаво изчезне тихо, най-напред забравяме вкуса му, а после — че изобщо го е имало. А не бива да забравяме. Защото споменът е единственото, което цената не може да ни отнеме.
Малка тайна от моята тетрадка
Ще ви кажа как оцелявам аз в тия скъпи лета. Когато добрият домат е рядкост, аз не купувам много — купувам малко, но избирам. Търся най-грозния, най-изкривения, онзи, дето стои настрана в щайгата като срамежливо дете. Той обикновено е местен, обикновено е гледан от нечии ръце наблизо, и обикновено има вкус. Лъскавите, еднаквите, дето блестят като от снимка и идват отдалече — тях ги оставям на витрината.
Питайте продавача откъде е доматът. Ако е нашенски, вземете го, дори да е с петно. Така, без много шум, помагаме на човека, който още не се е отказал от градината си. Малко е. Но е нещо.
И правя лютеница. Не защото е модерно, а защото е памет. Един буркан лютеница през август е обещание, дадено на януари. Майка ми викаше: „Който има зимнина, има спокойствие.” Тя нямаше пари, но имаше рафтове, пълни с бурканите на лятото — и в тях беше цялото ѝ богатство.
Помните ли този мирис? На печени чушки в двора, на изгоряло по края, на цяла махала, която мирише едно и също в един и същи ден? Това не се купува. Никога не се е купувало.
Едно тихо утешение
Не ви разказвам всичко това, за да ви натъжа. Точно обратното.
Вие, които четете това, сте живели в години, когато доматът имаше вкус, водата течеше по каналите, а съседката отсреща знаеше името ви. Носите в себе си нещо, което внуците ви нямат и жадуват — истинския вкус на едно истинско лято. И най-голямото богатство, което можете да им дадете, не струва три евро. Струва един следобед.
Заведете внучето на пазара. Научете го да избира грозния домат, да пита откъде е, да не се лъже по лъскавото. Отрежете му филия хляб, посолете, дайте му го както баба Стана даде на мен. То ще запомни не цената. Ще запомни вас — и ще запомни, че храната идва от нечия земя, от нечий труд, а не от рафта.
А цената… цената ще се оправи, или няма — това не зависи изцяло от нас. Но какво помним и на кого го предаваме — това зависи. И оттам, полека, се сменят и по-големите неща. Не с гняв. С памет.
Тази седмица ще направя първия си буркан. Ще сложа само три домата отгоре, за украса — най-хубавите, най-скъпите. И ще си спомня баба Стана, джобното ножче, каналите с вода и онзи главен редактор, който се оказа прав: важен е вкусът, не килограмите.
А вие? Кой домат помните вие? И помните ли още как течеше водата?
