Помня първия път, когато държах писмо от Дора Габе в ръцете си. Беше късните 80-те, млада и амбициозна журналистка, която все още вярваше, че светът може да се промени с едно добре написано изречение. Писмото беше пожълтяло, мастилото избледняло, но думите — ах, думите! — пулсираха с тиха, упорита жизненост.
Аз съм дете на земята, на слънцето, на вятъра, на тревите и на птицитеДора Габе
Прочетох го на глас в редакцията и за миг дори старите словослагатели замлъкнаха.
Днес, докато седя до прозореца, априлското слънце топли коленете ми, си мисля за жените, чиито гласове някога изпълваха въздуха в нашата страна — и как, някъде по пътя, сме ги оставили да потънат в мълчание. Дора Габе, Елисавета Багряна, Фани Попова-Мутафова: имена, които някога значеха надежда, бунт и обещание за нов свят. Имена, които за мнозина от нас днес са само блед отглас в коридорите на паметта.
Но нека ви разкажа една история. Не само за техния живот, а за света, който изградиха за нас — и света, който дължим на дъщерите и внучките си.
Дъщерята на земята: Дора Габе
Дора Габе се ражда в Добруджа — земя на вятър и жито, където хоризонтът се разтяга като обещание. Израства със солен вкус по устните и болката от изгубените родни места в сърцето. Поезията ѝ е карта на копнежа — по нивите на детството, по езика на предците, по свободата да говориш като жена.
Аз съм дете на земята, на слънцето, на вятъра, на тревите и на птиците.Дора Габе
Думите ѝ не са просто стихове; те са семена. Превежда руски и френски поети, носи света в България и България — на света. Но след 1944 г. името ѝ тихомълком е изтласкано. Твърде буржоазна, твърде космополитна, твърде силен спомен за време, когато жените са можели да мечтаят на глас.
И все пак, във всеки ред тя ни оставя ключ: да помним, да се връщаме, да си върнем правото да говорим.
Песента на вятъра: Елисавета Багряна
Ако Дора е земята, Багряна е вятърът. Родена в София, учителка, пътешественичка, жена, която отказваше да бъде затворена в клетка. Дебютът ѝ „Вечната и святата“ е гръм — декларация, че женският глас може да бъде също толкова силен, нежен и необходим, колкото и мъжкият.
Аз съм вятърът, аз съм жената, аз съм свободата.Елисавета Багряна
Поезията на Багряна е танц — на любов, на загуба, на дивия, несломим дух. Превеждана е на десетки езици, четена в Париж и Варшава, Москва и Рим. Вдъхновява поколения жени да пишат, да говорят, да живеят.
Но времето е небрежен архивар. След 90-те името ѝ избледнява в учебниците, стиховете ѝ се свеждат до няколко реда. Ала ако се заслушате, още ще я чуете в смеха на момичета, които тичат боси по тревата.
Пазителката на историята: Фани Попова-Мутафова
И после Фани. Ах, Фани! Родена в Севлиево, учила в Италия, буря в копринена рокля. Пише исторически романи, които карат миналото да диша — „Соленият хляб“, „Иван Асен II“, „Княгинята на Търново“. Дава ни царици и воини, майки и дъщери, жени, които променят съдбата на народи.
Историята е жива, когато я разказваш с човешко сърце.Фани Попова-Мутафова
Но и историята може да бъде жестока. След 1944 г. Фани беше забранена, книгите ѝ изгорени, името ѝ заличено заради „монархически“ и „фашистки“ възгледи. Десетилетия беше призрак — историите ѝ заключени, гласът ѝ — заглушен.
Едва след 1989 г. започнахме отново да я намираме, да четем думите ѝ и да осъзнаваме колко много сме изгубили.
Защо забравяме?
Защо оставяме гласовете на майките и бабите си да избледнеят? От страх ли? От срам? Или просто от бавната ерозия на паметта, както морето изяжда брега?
Мисля за моята внучка — тригодишна, косата ѝ — дива ореола, въпросите — безкрайни. Какви истории ще наследи тя? Кои гласове ще я водят?
Ако не съм себе си, ако не съм свободна, каква полза от цялата мъдрост на света?Елисавета Багряна
Рецепта за спомняне
Ще ви издам една тайна. Когато усетя тежестта на забравата, отивам в кухнята. Правя туршия от чушки, както майка ми, както нейната майка преди нея. Режа, соля, чакам. И докато бурканите се редят на перваза, си спомням: всеки акт на грижа е акт на съпротива. Всяка рецепта, всяко стихотворение, всяка история е начин да кажеш — бях тук. Имах значение.
Така е и с тези жени. Думите им са рецепти за живот. За любов. За оцеляване.
Какво можем да направим?
Можем да ги четем. Можем да разказваме историите им на внуците си. Можем да не позволим имената им да бъдат забравени.
Ето откъде да започнете:
- Есе за възможността за женски литературен канон в България
- Подробен PDF за „Неслучения канон“ на българските писателки
- Списък на годишните награди на Съюза на българските писатели, включително Фани Попова-Мутафова и Елисавета Багряна
А ако искате да се задълбочите, прочетете броя на „Литературен вестник“, посветен на Фани Попова-Мутафова пред Народния съд.
Въпрос към вас
Какви истории носите? Кои гласове сте оставили да избледнеят? И какво ще направите днес, за да ги върнете?
Имало едно време
Имаше време, когато женските гласове бяха пулсът на селата ни, песента в кухните ни, мъдростта в люлчините ни. Нека не забравяме. Нека събираме думите им като полски цветя, да ги притискаме между страниците на живота си и да ги предаваме нататък.
Защото, в крайна сметка, да помниш — значи да живееш.
