Помня първия си ден в света на журналистиката – още млада репортерка, с очи, жадни за истини, и с ръце, които трепереха от вълнение. Беше март, градът още се разсънваше от зимата, а въздухът в редакцията беше наситен с дим и шум от пишещи машини. Главната ми редакторка – жена с глас като камбана и поглед, който не пропускаше нищо – се наведе към мен и прошепна:
Пиши за жените, които държат тази страна. Не за онези по първите страници – за онези в кухнята, в класната стая, в болничната стая. За онези, които никога не искат аплодисменти.Тогава разбрах, че истинските героини на България рядко попадат на първа страница, но именно те ни правят хора.
Днес е 8 март – Международният ден на жената. За някои това е ден на цветя и шоколади. За други – ден на спомени, благодарност и равносметка. За мен – ден да си спомним жените, които ни направиха силни – не само с ръцете си, а със сърцата си, с ината, с усмивката и с тихата, несломима надежда.
Нишката на силата: От революцията до всекидневието
Историята на Международния ден на жената е изтъкана от бунт и надежда. Започва в нюйоркските фабрики през 1857 г., когато жените излизат на протест за по-добро заплащане и безопасни условия. Продължава с гласовете на Клара Цеткин и Роза Люксембург, които искат не само хляб, а и рози – достойнство, равенство, право на мечта. В България първото женско дружество е основано в Лом през 1857 г. от жени като Еленка Ценко Тодорова и Ангелина Кръстьо Пишурка – имена, които заслужават да се произнасят с уважение.
Но историята не се пише само по площадите. Тя се пише в кухнята, където баба ми ме учеше да меся баница – ръцете ѝ силни и сигурни от години труд. Тя се пише в класната стая, където учителката ми госпожа Иванова оставаше до късно, за да помогне на едно срамежливо момиче да намери гласа си. Тя се пише в болничните стаи, където медицински сестри и лекари – често жени – държат ръцете на болните и умиращите, дори когато никой не гледа.
С годините смисълът на 8 март се променя. В някои страни това е ден, в който мъжете показват обичта си към жените – смесица между Деня на майката и Свети Валентин. В други остава ден на протест, напомняне, че борбата за равенство не е приключила. В България е и двете – ден за цветя и ден за спомен за жените, които ни преведоха през войни, бедност и промени.
Българските героини: Имена, които не бива да забравяме
Нека ги изречем, защото те са корените на нашата сила.
- Райна Княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова), ушила и развяла знамето на Априлското въстание през 1876 г. Тя е казала:
Аз не се боя от смъртта, защото знам, че умирам за свободата на България.- Баба Тонка Обретенова, майка на революционери, превърнала дома си в убежище за БРЦК.
- Елисавета Багряна, поетесата, която написа:
Аз съм жена, аз съм свободна, аз съм силна.- Дора Габе, която вярваше:
Жената е сърцето на народа.Дора Габе
- Д-р Тота Венкова, първата жена лекар в България, проправила пътя на поколения жени в медицината.
- Райна Касабова, първата жена в света, изпълнила бойна мисия – само на 15 години хвърлила позиви за мир над Одрин по време на Балканската война.
Техните истории не са просто минало – те са живо наследство. Докато пиша, си спомням думите на Багряна, чиито стихове четях на внучката си:
Силата на жената е в песента, в мълчанието, в търпението.Елисавета Багряна
Европа, Русия и цената на свободата
Ние, българите, сме деца на Европа, а нашите жени винаги са гледали на запад с вдъхновение и на изток с предпазливост. Европейското женско движение ни даде кураж – още през XIX век българки са участвали в международни конгреси, а през 1937 г. България става член на Международния съвет на жените.
Но нека не забравяме цената, която са платили жените под тоталитарните режими. В Русия поетеси като Анна Ахматова и Марина Цветаева са преживели изгнание, цензура и загуба. Синът на Ахматова е бил в затвора, Цветаева почина в нищета. Техните думи, като тези на Багряна, ни напомнят, че борбата за достойнство е универсална – и че най-голямата заплаха за властта е жената с перо.
Както е писала Ахматова:
Никой не е по-силен от жената, която е загубила всичко и пак пее.Анна Ахматова
Рецепта за памет: Баница и ръцете, които ни хранят
Ако ме попитате какъв е вкусът на силата, ще ви кажа: вкусът на баница, топла от фурната, направена с ръце, които са познали и радост, и тъга. Рецептата на баба ми беше проста – брашно, яйца, сирене, търпение. Тя казваше:
Тайната не е в продуктите, а в любовта, която слагаш между корите.Днес правя баница с внучката си. Тя се смее, докато ръси сиренето – ръцете ѝ още несръчни, но пълни с желание. Разказвам ѝ за Райна Княгиня и Баба Тонка, за Багряна и Габе. Искам да знае, че идва от род жени, които никога не се предават.
Как се предава силата нататък?
Често се питам: Как учим внуците си да бъдат силни? Достатъчно ли е да им разказваме истории? Да готвим с тях, да се смеем, да им показваме, че любовта е глагол, не само чувство?
Може би отговорът е в малките неща. В начина, по който слушаме. В начина, по който прощаваме. В начина, по който гласуваме – не само за себе си, а за света, който искаме да оставим.
Докато пиша, мисля за всички жени, които са ме оформили – майка ми, учителките, приятелките, колежките. Мисля за жените, които четат тези редове, и искам да им кажа: Вие сте причината тази страна да устоява. Вие сте причината да продължаваме да се надяваме.
