Ще ви призная нещо, което не съм казвала на глас. Когато видях онова розово прасе пред парламента през декември— голямото, лъскавото, нахално усмихнатото — седнах и се разплаках. Не от тъга. От нещо друго. От онова чувство, което идва, когато най-сетне някой е намерил думата, която ти е стояла на езика от години и не си можела да я изречеш.
Прасето-касичка на мафията. Толкова просто. Толкова точно. Толкова — българско.
Работила съм в журналистика четири десетилетия. Виждала съм протести. Виждала съм революции. Виждала съм как народният гняв се ражда, гори и угасва — понякога за нищо, понякога за много. Но това, което се случи в края на 2025 година, беше различно.
Вчера синът ми ми пусна документалния филм, проследяващ събитията от края на 2025 г., който безупречно разгръща историята на това пробуждане — от инсталирането на розовото прасе като символ на прасе-касичката на мафията, до блокадата на парламента и излизането на стотици хиляди по площадите в над 24 града в цяла България. Гледах със затаен дъх и насълзени очи, пълни с надежда, че децата и внуците ни ще успеят да довършат това, което ние не успяхме.
Нощта, в която депутатите останаха заключени
“Никога не съм бил толкова бесен.”
Асен Василев
Гледала съм го няколко пъти в записи. Но когато го видях в контекста на филма — след кадрите от бюджетната комисия, след лицата на хората — го чух по различен начин. Интервюирала съм стотици политици. Повечето говорят така, сякаш всяка дума им е преминала през трима юристи и един имиджмейкър. Изчистено. Безопасно. Мъртво.
Онзи момент беше жив. И се запитах — колко отдавна не бях виждала жив политик?
Дълго. Много дълго
Онзи изблик в комисията беше жив. И хората го усетиха.
“Исках хората да запомнят това като момента, в който разбраха, че държавата е тяхна и не им трябват освободители”, казва Василев във филма.
Държавата е тяхна. Не им трябват освободители. Четири десетилетия след края на комунизма — най-сетне някой го каза ясно.
После дойдоха кадрите от площадите.
150 000 в София. Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново. Монтана, Видин, Разград. 24 града едновременно — за по-малко от денонощие.
Седях и смятах в главата си. Помня протестите от 1990. Помня 1997. Знам как изглежда народен гняв, когато е истински, и знам как изглежда, когато е режисиран. Има разлика в очите. В начина, по който хората стоят. В това дали се смеят или са само сериозни.
В кадрите от 2025 — хората се смееха. До розовото прасе. Смееха се и бяха бесни едновременно. Това е рядка комбинация. И много българска, ако мога да го кажа така.
Какво означава една арт инсталация
Артистът се казва Алекс. Не знам много за него. Но знам това: с едно розово прасе той направи повече за политическото образование на България, отколкото десетилетия учебници.
Защото символите са мощни. Много по-мощни от речите.
Аз съм от поколението, което израсна с символи на съвсем различен вид — червени знамена, петолъчки, портрети на другари по стените. Знаем как изглежда лъжата, облечена в символи. Знаем я много добре, защото сме я дишали с въздуха си.
Затова, когато видя символ, роден от гражданска ярост и художническа интуиция — забелязвам разликата. Розовото прасе не е наредено отгоре. То е изникнало отдолу. От онова място, където живее истината.
За малкият екип, което изнесе всичко на гърба си
Онова, което ме порази най-много, беше разказът за десетината човека зад всичко.
Десет човека. Часове подготовка. Протест с мащаба на няколко национални стадиона.
Спомням си нещо от времето, когато редактирах вестници. Най-добрите броеве винаги се правеха в кризи. Когато нямаше време за бюрократични срещи, за йерархии, за одобрения отгоре — просто хора с талант и цел, работещи заедно в нощта. Нещо подобно се е случило тук.
Организаторът е казал нещо във филма, което ме спря:
“Емоцията без стратегия е разрушителна. Стратегията без емоция е безсмислена.”
Защо разказвам това на вас
Скъпи мой читателю — знам какво мислите някои от вас. Мислите: политика. Партийно. Пропаганда.
Разбирам. Ние сме поколение, на което са лъгали толкова пъти с такива думи — “народно движение”, “гражданска воля”, “историческа промяна” — че сме се научили да не вярваме на нищо, което звучи твърде красиво.
Но ето какво ви казвам аз, жената, която е писала за политика от времето, когато Живков още беше жив: разликата между пропаганда и истина е проста. Пропагандата ти казва какво да мислиш. Истината те кара сам да мислиш.
150 000 души не излизат на площада, защото им е наредено. Излизат, защото нещо ги е докоснало дълбоко. Защото са разпознали себе си в онова розово прасе — и са решили, че е достатъчно.
Аз го разпознах. И вие го разпознахте — дори онези от вас, които не са излезли на площада.
Последната мисъл — преди 19-ти
Документалният филм може да се гледа на официалните канали на Продължаваме промяната. Гледайте го. Не защото ви казвам аз. А защото историята на собствената ни страна заслужава да бъде позната.
Нашето поколение израсна с история, написана от победителите. Знаем как изглежда, когато разказът се контролира. Затова, когато има документ — кадри, гласове, лица — пазете го. Гледайте го. Показвайте го на внуците.
Защото след двадесет години внучката ми ще ме попита: баба, ти беше ли там, когато България се пробуди?
Искам да имам какво да ѝ отговоря.
На 19-ти — излезте и гласувайте. За когото прецените. Но излезте.
Държавата е ваша. Не ви трябват освободители.
