Юнска утрин е, слънцето вече наднича през дантелените пердета и рисува златни шарки по старото ми кухненска маса. Седя с чаша шипков чай, както съм правила десетилетия наред, и светът навън е едновременно познат и нов. Днес пиша не като журналист, не като главен редактор, който някога гонеше истории из коридорите на властта и задимените кафенета на София, а като баба. Като баба Злати. И това е писмо до моята внучка — а може би и до твоята.
Помня първия път, когато я държах — толкова мъничка и топла, с юмруче, стиснало пръста ми с ината на всички Димитрови. Тогава й прошепнах, както и сега:
Остани. Пусни корени тук, където името ти значи нещо, където смехът ти отеква по същите улици, по които някога тичах боса като дете.Но защо, в този отворен свят, искам това за нея? Защо, когато толкова наши деца и внуци мечтаят за Лондон, Берлин или Чикаго, аз се надявам тя да избере България?
Нека ти разкажа една история.
Онези хубави стари времена и цената на заминаването
В края на 80-те, когато Желязната завеса започваше да се прокъсва. Помня лицата на онези, които заминаваха — едни с надежда, други със страх, всички с куфар, пълен с мечти и сърце, натежало от копнеж. Писах техните истории — понякога със завист, понякога с тъга. Видях как най-добрите и най-умните — лекарите, инженерите, артистите — си тръгваха тихо, търсейки живот, в който талантът им няма да бъде похабен от бюрокрация или смазан от „връзки“.
Но видях и какво губят. Вкуса на дома. Езика, който пее в костите ти. Утехата да познаваш всеки съсед, всяко сливово дърво, всяка пътека през градския парк. Видях как, дори в Париж или Ню Йорк, сърцето тъгува за мириса на печени чушки през септември, за звука на акордеон, носещ се вечер из квартала.
С годините гледах България да се променя. Падахме, ставахме, изправяхме се отново. Загубихме много на Запад, но спечелихме нещо безценно: инатът да оцелеем, да градим наново, да се надяваме.
Какво ме научи Европа — и какво още дава България
Пътувала съм. Видяла съм величието на Виена, реда на Цюрих, дивата красота на Шотландските планини. Яла съм кроасани в Париж и пила еспресо в Рим. Европа е чудо — гоблен от култури, жив музей, място, където историята и бъдещето вървят ръка за ръка.
Но знаеш ли какво научих, мило дете? Че всяко място има своята самота. Че топлината на дома не се мери с паметници или звезди от Мишлен, а с това как съседът ти носи супа, когато си болен, или как пощальонът знае името на кучето ти.
България не е съвършена. Имаме рани — от комунизма, от корупцията, от годините, когато надеждата беше чужда дума. Но имаме и нещо рядко: усещане за принадлежност, инатлива гордост, почва, която помни всяка стъпка.
И сега, когато България все по-уверено стъпва в Европа — с еврото, с Шенген, с нови възможности за младите — вярвам, че най-сетне можем да предложим на децата си бъдеще, за което си струва да останат.
Да отглеждаш внуци: най-голямата мисия
Ще ти споделя една тайна, научена за цял живот: да отглеждаш внуци не е тежест, а благословия. Това е втори шанс да посадиш семена на доброта, любопитство и смелост. Шанс да ги научиш на старите песни, на рецептите за туршия и баница, на историите за герои и глупаци.
Ето няколко съвета, събрани от живота и от мъдри приятели:
- Създавай рутини. Децата се чувстват най-добре в сигурността на познатото. Закуска в осем, разходка в парка, приказка преди сън.
- Научи ги да обичат ученето. Не само от книги, а от живота — от градината, от кухнята, от историите на старите съседи.
- Празнувай всяка малка победа. Изпаднал зъб, първо каране на колело, стихотворение наизуст.
- Поставяй граници, но винаги с любов. Светът е пълен с правила, но домът трябва да е пълен с разбиране.
- Грижи се за себе си. Щастливата баба е най-големият подарък за едно дете.
За още практични съвети виж този чудесен наръчник: Съвети и трикове за отглеждане на внуци
Песен за България — и за нашите внуци
Наскоро прочетох интервю с певицата Десислава, която казва:
Когато човек не знае накъде да поеме, има един верен път — да се завърне към корените си… там, където е душата му.Десислава
Нашата музика, храната ни, историите ни — това не е просто носталгия. Това са нишките, които ни държат, корените, които ни крепят, когато светът се разклати.
И затова, мила внучке, искам да останеш. Не защото светът е опасен, или България е съвършена, а защото тук си нужна. Тук смехът ти ще отеква в същите дворове, където са танцували предците ти. Тук можеш да градиш бъдещето — не като гост, а като домакин.
Въпроси към сърцето
- Какво помниш с най-мили спомени от детството си в България?
- Какво би ти липсвало, ако заминеш — и какво би върнала, ако се върнеш?
- Как можем ние, бабите, да направим дома си място, където внуците искат да останат?
Имало едно време
Ако искаш да се разходиш още из спомените, ето няколко съкровища за душата:
- Десислава: Фолклорът е първата музика, която съм чула като дете
- От тефтера на баба: Чудна манджа за обяд #РЕЦЕПТА#
- Съвети и трикове за отглеждане на внуци
- Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му
- Отворено писмо до българските читатели
