Има едни утрини, когато градът още спи, а аз – по навик на стар журналист – ставам преди изгрев. Слагам чай от шипки, отварям прозореца и оставям юнският хлад да погали лицето ми. В такива утрини спомените идват като стари приятели – някои нежни, други остри, всички безценни. Днес, докато седя на бюрото си, си спомням първата си среща с Катя Паскалева – не на живо, а на треперещия екран на малко кино, където „Козият рог“ проблясваше в черно-бяло, а цялата зала затаи дъх.
Бях млада репортерка тогава, гладна за истории, за истина, за пулса на народа ни. Но нищо не ме беше подготвило за мълчаливата буря, която беше Катя. Очите ѝ – бадемови, дълбоки, безкрайно тъжни – казваха повече от всяко мое заглавие. Тогава научих: понякога красотата не е в усмивката, а в тъгата, която оформя душата.

Роля, родена от болка и смелост
Историята на „Козият рог“ е толкова стара, колкото и земята ни – болка, отмъщение и инатливата надежда, че от пепелта може да поникне нещо добро. По разказ на Николай Хайтов и под режисурата на Методи Андонов, филмът се разгръща в сянката на османското владичество. Баща, Караиван, губи жена си в насилие и отглежда дъщеря си Мария като момче – учи я да се бие, да мрази, да оцелее. Но Мария, изиграна от Катя Паскалева, не е просто оръдие на мъстта. Тя е жива рана, въпросителна, жена, която копнее за нежност, дори когато държи нож.
Катя не е първият избор за ролята. Режисьорът първоначално иска друга актриса – Мая Драгоманска, която вече тренираше езда. Но съдбата, както често става, има други планове. Една вечер, след бурно събрание в Сатиричния театър, Андонов вижда Катя на сцената в „Както ви се харесва“. Обръща се към спътника си и казва: Така се прави театър! Тази вечер той намира своята Мария.
Няма време за пробни снимки. Катя, тогава изгряваща звезда в Пазарджишкия театър, е повикана. Не е класическа красавица – малко пълничка, не много фотогенична, както казват някои – но има нещо, което никой друг няма: сурова, неприкрита истина. Тя е първата българска актриса, дръзнала да се снима гола – революция за 1971 г. Но за Катя сцената е кошмар. Нямах ход, не знаех как да откажа. Срамът и амбицията се бореха у мен, признава по-късно. Но го прави – и резултатът е игра, която и днес оставя зрителите безмълвни.
За човек на изкуството никое време не е хубаво. Чувствам се, разбира се, ограбена от това, че най-хубавата част от живота ми премина в ‘условията на реалния социализъм’
Катя Паскалева
Проклятието и славата
„Козият рог“ става мигновена легенда. Рила се превръща в сцена, а актьорите – Катя, Антон Горчев, Милен Пенев – стават звезди за една нощ. Но успехът на филма е двуостър меч. Т.нар. прокоба на Козият рог преследва много от създателите му. Режисьорът Методи Андонов умира млад. Антон Горчев, Караиван, завършва дните си в бедност. Милен Пенев, екранният любим на Катя, е намерен мъртъв на пейка – жертва на политика и отчаяние. А Катя – нашата Мария – бавно угасва в самота и с чашката в ръка, ролите ѝ оредяват с годините.
И все пак – какво наследство! Над 50 филма, безброй театрални роли – Йовковата Албена, Чеховата Нина, Шекспировата Розалинда. Наричаха я актрисата-картина, красотата ѝ не беше в повърхността, а в музиката на емоциите ѝ – един ден люта като зима, друг сияеща като пролет.
Сякаш си беше забранила да бъде красива. Искала е да бъде антизвезда. Да се представя за лошото момиче, за да не личи колко е добра по душа

Играта ѝ в „Козият рог“ ѝ носи международно признание – награди в Панама, Брюксел, Карлови Вари. Най-голямата британска филмова агенция я кани за фотосесия, но българското посолство отказва да я финансира. Самата идея, че българска актриса може да направи ‘политическа диверсия’, ги изправяше на нокти. Колко наивна съм била!, спомня си Катя с горчива усмивка.
Красотата на тъгата
Какво е онова в Катя Паскалева, което още ни трогва, десетилетия след като гласът ѝ заглъхна? Може би е начинът, по който носеше тъгата си – не като бреме, а като някаква благодат. Никога не гонеше мода или слава. Не беше пресметлива, не беше оцелялка в обичайния смисъл. Беше, както сама казваше, скитница, винаги търсеща смисъл, любов, място за сърцето си.
В последните си години Катя подготвя моноспектакъла „Скитница“. За ролята обикаля улиците на София, дегизирана като клошарка. Когато снимки на Катя в дрипи се появяват в пресата, хората мислят, че е стигнала дъното. Но това е просто роля – още един начин да изследва границите на човешкото достойнство.
Господ ми е дал неприлична емоционалност, лесни сълзи. Жалостива съм към другите, към себе си – безпощадна. Все си казвам: абе, що не са всички като мене? Което си е грандомания
Катя Паскалева
Катя си отива през 2002 г. след дълга битка с рак на гърлото – съдба, която споделя с твърде много артисти от своето поколение. Не оставя деца, но оставя цяла нация от почитатели, които още шепнат името ѝ, щом светлините в киното угаснат.
Въпрос към теб, скъпи читателю
Помниш ли първия път, когато гледа „Козият рог“? Почувства ли, като мен, онова стягане в гърдите – болката от разпознаването на собствения си копнеж, на скритите си тъги в очите на Мария? Какво ни прави силни, дори когато животът се опитва да ни пречупи? Дали е надеждата за любов, инатът да не се предадем, или тихата красота на сълзите ни?
Питам те, като баба на баба, като душа на душа: Какво би казала на внучката си за тъгата? Би ли я скрила, или би ѝ показала, че понякога, в най-дълбоката тъга, има странна и могъща красота?
Визуален източник
Гледайте легендарния филм „Козият рог“ тук: Козият рог (1971) Българско Аудио – YouTube
