Юлска утрин е, градът вече трепти от жегата, а аз седя до старото си дървено бюро – същото, на което някога редактирах първи страници и пишех заглавия, които караха България да затаи дъх. Днес обаче посягам към друг вид история – не за сцената, а за човека, който можеше да изпълни стая с топлина, смях и усещане за дом. История за Стефан Данаилов – Ламбо, както всички го наричахме – когато завесата е паднала, аплодисментите са стихнали и той е просто човек с огромно сърце.
Помня първото си интервю с него. Беше в края на 80-те, светът се променяше по-бързо, отколкото можехме да пишем за това. Закъсня, но се появи с онази обезоръжаваща усмивка и торба праскови от градината си.
Такъв беше Ламбо – винаги мислещ за другите, винаги носещ малко слънце, дори и в най-мрачния ден.
Но кой беше Стефан Данаилов, когато камерите угаснат? Когато светлините на сцената притъмнеят и публиката си тръгне? Позволете ми, скъпи читателю, да ви разкажа за Ламбо, когото опознах – не легендата, а приятеля, ментора, човека, който учеше поколения не само как да играят, а как да живеят.
Масата на мастъра: място за всички
Има една история, която всеки негов студент разказва, и тя винаги започва на маса. Ламбо обичаше пълната маса – с храна, смях, истории и най-вече – с хора.
Когато Ламбо сядаше някъде, поръчваше два пъти от цялото меню, после хапваше само две-три неща, а останалото беше за компанията. Искаше да е пълна масата, но не за да плюска той. Има един хубав негов лаф: „Ако не можеш да платиш цялата сметка на една маса, никога не сядай!“Асен Блатечки (източник)
Той беше щедър до крайност. Ако студент не можеше да си плати квартирата, Ламбо тихо му подаваше пари. Ако някой беше гладен – той се грижеше да не остане така. Никога не го афишираше – добротата му беше като дишането.
Винаги ни учеше: ‘Не знам дали ще ви науча всички да бъдете добри актьори, но ще се опитам да ви науча да бъдете добри хора и да уважавате себе си и другите’Ана Пападопулу (източник)
Менторът, който вярваше в теб повече, отколкото ти самият
Студентите му го наричаха Мастъра. Но той никога не беше дистанциран или страшен. Първи се смееше на себе си, първи признаваше грешките си.
Имаше страхотна самоирония. Разказваше ни истории, в които се е излагал, за да видим, че и най-голямата звезда на българското кино е един земен човек.Параскева Джукелова (източник)
Вярваше в студентите си с цялото си сърце. Учеше ги да уважават и режисьора, и портиера, да бъдат щедри, защото животът ще се отплати, рано или късно.
Винаги беше там, зад кулисите, и ги подкрепяше. Когато някой успееше, празнуваше като за свое дете. Когато се провалеха, първи подаваше рамо и план за следващия път.
Сърце, голямо за всички
Добротата на Стефан Данаилов не беше само за студентите му. Той беше приятел на всички – актьори, политици, журналисти, обикновени хора. На поклонението му в Народния театър хиляди дойдоха да се сбогуват. Беше от онези редки хора, които карат всеки да се чувства видян. Помнеше името ти, историята ти, любимото ти ястие. Закачаше се, но винаги с обич.
Наричаше ни ‘патриотите’. Беше един от нас – близък, но и някак по-голям от живота.Параскева Джукелова
Семейство, прошка и тихите моменти
Зад легендата стоеше човек, който ценеше семейството, дори когато животът беше сложен. Синът му Владимир, който живее в Америка, говори за връзката им с тиха гордост:
Обичам баща си. Винаги е бил до мен, по свой начин. Говорим за всичко – медицина, живот, дори за грешките си. Той е мъдър глас в живота ми.Владимир Данаилов (източник)
Ламбо знаеше цената на прошката – към другите и към себе си. Минал през бури на слава, политика и лични загуби, той запази сърцето си цяло. Учеше ни, че величието не е в аплодисментите, а в тихите моменти, когато избереш добротата пред гордостта.
Наследство от любов и смях
Какво остава, когато Ламбо си отиде? Историите, смехът, уроците. Пълните маси и пълните сърца. Вярата, че – както винаги казваше –
Живейте го тоя живот. Не слизайте от сцената и танцувайте, докато не падне завесата.Стефан Данаилов
А ти, читателю, какво ще направиш със своята сцена? Чия маса ще напълниш? Чие сърце ще стоплиш днес?
Мисля за внучката си, как смехът ѝ ехти в кухнята ми, докато печем заедно. Разказвам ѝ истории за Ламбо, за добротата, за смелостта, за това никога да не се страхуваш да обичаш твърде много. Защото това, в крайна сметка, е единственото наследство, което си струва.
Имало едно време…
Ако искате да си спомните, да се посмеете, да поплачете, да усетите топлината на света на Ламбо, ето няколко съкровища:
- 25 истории за Стефан Данаилов от неговите ученици
- Асен Блатечки: Аз съм изял най-много шамари от Стефан Данаилов
- Последно сбогом на Стефан Данаилов – изпратихме една вселена
- Синът на Стефан Данаилов – Владимир: Обичам баща си, не съм бил наранен
- Стефан Данаилов – чарът, който покори поколения
- Асен Блатечки: Аз съм изял най-много шамари от Стефан Данаилов (Свободно слово)
