Беше един дъждовен следобед в София, някъде в края на 80-те, когато за първи път срещнах Радой Ралин. Бях млада журналистка, още учех да не ми трепери гласът пред легендите. Редакцията гъмжеше от слухове — някой беше донесъл нова епиграма на Ралин, и цялата стая я шепнеше като тайно заклинание. Помня миризмата на мокри палта и евтино кафе, нервния смях и усещането, че всички сме съучастници в нещо много по-голямо от нас самите.
Радой Ралин влезе тихо, почти срамежливо, но въздухът се промени. Имаше онази рядка дарба — да те накара да се почувстваш като единствения човек на света, който разбира шегата. А в онези дни една шега можеше да бъде революция.
Танцът с цензурата
Геният на Ралин не беше само в думите, а в начина, по който ги използваше. Той си играеше с езика като котка с кълбо прежда — никога не го разплиташе докрай, винаги оставяше малко загадка за онези, които смееха да погледнат по-дълбоко. Цензорите, горките, вечно гонеха сенки, опитвайки се да уловят смисли, които им се изплъзваха като вода между пръстите.
„Най-добрата шега е тази, която кара цензора да се смее — и после да осъзнае, че той е обектът на шегата.“Радой Ралин
Епиграмите му бяха кратки, остри и многопластови. Вземете например прочутия му ред:
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.“Радой Ралин
Колко пъти тази реплика е обикаляла от уста на уста, шепната в кухни и трамваи, надраскана в тетрадките на учениците? Това беше спасителна сламка — начин да кажем онова, което всички чувствахме, без да го изричаме на глас.
Изкуството на скритото послание
Майсторството на Ралин беше в двусмислието. Той използваше алегории, игра на думи и ирония, за да облече критиката си в смях. Стиховете и епиграмите му бяха като матрьошки — всяко ново отваряне разкриваше нова истина, нова закачка към абсурдите на властта.
Веднъж написа стихотворение за „смело врабче“, което отказва да пее партийната песен. Цензорите, може би мислейки, че е просто детска рима, го пуснаха. Но всеки, който го прочете, знаеше — врабчето бяхме всички ние, а песента беше тази, която ни караха да пеем.
Когато една от книгите му беше забранена, Ралин не се разгневи, нито отчая. Вместо това написа нова епиграма:
„Изгориха ми книгата, но забравиха, че пепелта може да лети.“Радой Ралин
И тя наистина литна. Думите му стигаха по-далеч от всяка официална заповед, носени от смях и надежда.
Как Радой Ралин си играеше с цензурата и побеждаваше със смешка
Народният поет
Ралин не беше герой в традиционния смисъл. Той не маршируваше, не викаше. Той шепнеше, намигваше, караше ни да се смеем, когато ни се плачеше. А това, може би, беше най-смелото от всичко.
Хуморът му беше щит и меч. Пазеше ни от отчаяние и разсичаше мъглата на пропагандата. В свят, където всичко беше контролирано, смехът беше последната свободна територия.
Помня една възрастна жена на пазара, която ми подаде торбичка с домати и с конспиративна усмивка цитира Ралин:
„В България всичко е разрешено — освен забраненото.“Радой Ралин
И двете се засмяхме, и за миг сивотата на деня се вдигна.
Наследство и уроци
Днес, докато гледам внучката си как си играе с играчките, се сещам за врабчето на Ралин. Искам тя да расте в свят, където смехът не е опасен, където истината не трябва да се крие зад шега. Но искам да знае и силата на думите — как един ред може да промени сърце или да събори стена.
Историята на Ралин не е само за надхитряване на цензурата. Тя е за смелостта да говориш, мъдростта да слушаш и радостта да намираш съмишленици на най-неочаквани места.
А ти, читателю, коя е шегата, която носиш в сърцето си? Коя истина шепнеш на внуците си, надявайки се да я разберат?
Нека помним Ралин — не само като поет, а като приятел, който ни научи да се смеем в тъмното.
Няколко практически съвета от баба Злати
- Когато разказвате шега на внуците си, оставете ги сами да разгадаят смисъла. Това е най-добрият начин да ги научите да мислят самостоятелно.
- Водете си тефтерче с любимите си изрази. Един ден ще бъде съкровище за вашето семейство.
- Помнете: смехът е най-доброто лекарство, особено когато светът тежи.
